You are here: Home 
History The Beginning
History The Beginning 
Entrance
Add to IGOOGLE!
Latest Events
| Sun, Sep 7th, @9:00pm- 01:00 Salsa Party with Streetsalseros |
| Tue, Sep 9th, @9:00pm- 05:00 Парти със Салса Де Куба! |
| Wed, Sep 10th, @10:30pm- 03:00 Salsa + Party |
| Wed, Sep 10th, @10:00pm- 03:00 Salsa Party with Pambos Dancing Centre |
| Wed, Sep 10th, @8:30pm- 10:30 "Mansardata Party" |
| Fri, Sep 12th, @9:00pm- 12:00 Salsa Party with Sabroso (Shumen) |
| Салсата в България (Началото) |
|
|
| Written by Силви Гаврилов | |
| петък, 23 януари 2004 | |
|
Беше есента на 1986 година. От няколко месеца познавах една чилийка, живееща в България на име Лили Цибулка, омъжена за българин, Иван Цибулка, и двамата се занимаваха с документално кино в България. Запознах се също покрай тях и с Боливар, никарагуанец, който учеше кинорежисура във ВИТИЗ и още няколко човека, които не си спомням. Бях се запознал с тях на разни купони, и един ден те ме заведоха на техен купон, който се провеждаше в Чилийският клуб /тогава на Бул. Чапаев, сега Шипченски проход/. По това време имаше доста голяма колония чилийци в България и те си имаха собствен клуб – средноголяма зала. Отидохме и за първи път попаднах на истински автентичен /с преобладаващо присъствие на мургавички латино братя и сестри/ латино купон със салса и други латино танци и музикални изпълнения. По това време в България латино общността беше доста многобройна. Освен студентите, а те бяха по мои изчисления поне около 10 хиляди от почти всички латиноамерикански държави, имаше и голям брой работещи кубинци и никарагуанци по междудържавни спогодби. Всичко това го пиша за да придобият интересуващите се представа за средата по това време и големият брой участници в латино купона в София, а и не само в София. Връщам се към тази студена ноемврийска вечер през 1986 г. когато пред удивения ми поглед всякакви латиноси танцуваха салса, кумбиа, меренге, чилийска куека и какво ли още не с миловидните си латино партньорки и видимо се забавляваха. Седнах на една маса с венецуелка, колумбийка, чилийки и няколко гърци и гъркини, които редовно посещаваха латино купоните на различните латиноамерикански студентски общности в София. Българи за съжаление, почти нямаше. Беше неочаквано, много различно и безкрайно интересно. Това беше и решаващият момент за мен да се запаля по латиноамериканската музика и най вече по салсата и тази страст да не ме напуска и до ден днешен, когато вече не съм “бледен” студент. Купонът беше невероятен, безкрайно хаотичен, спонтанен и весел. Всички бяха общителни и непринудени. На такава фиеста досега не бях присъствал, попаднал бях на нещо ново и непознато за мен и реших да се задълбоча в проучването на този нов, интересен и коренно различен от моя свят. Още същата вечер продължихме купона в един мой приятел, който живееше в един миниатюрен апартамент близо до телевизията. Поканих Лили, нейни приятели семейство чилийци, няколко никарагуанеца, абсолютно непознати за мен дотогава/ а и след това/ и не си спомням още кой. Домакинът Мишо ни посрещна с отворени обятия. Настанихме се по столове и по пода както намерим, сипахме си питиета и се опитахме да общуваме на български. Приятелите чилийци на Лили свиреха на китара и пееха фантастично испански песни. Стояхме до 5 сутринта след което групата си тръгна, а ние с Мишо се разбрахме да отидем на следващия купон след няколко дни в Лили в Младост 1, бл. 64, някъде по високите етажи. Апартаментът на Лили и Иван и тяхната невръстна дъщеря Майкя беше едно от свещените места за салса купон в София до 90 - те години, когато те си тръгнаха от България. Имаше 2 – 3 стаи, които се изпълваха до краен предел с купонджии. Кухни, бани тоалетни, балкони – всичко бе пълно с хора, които спореха, натискаха се, пееха, танцуваха или просто си пиеха. Често фиестата продължаваше по няколко дни, когато пиенето свършваше, група доброволци отскачаше до циганската махала и купуваше спирт /по това време в София имаше само един денонощен магазин, който продаваше алкохол да 11 вечерта./ Но не алкохола беше важното и не той правеше купона. Латиноамериканците са си родени купонджии и веселбата, танците и смеха със и без пиене бяха еднакви. Много пъти на тази тържества се обръщах към никарагуанци, кубинци, чилийци, колумбийци да ми покажат как “по дяволите” го правят това нещо – танцуването: винаги различно и винаги толкова естествено и красиво. Момчетата съвсем сериозно ми показваха някакви си стъпки, или фигури, винаги различни и ме караха да ги повторя. След което казваха: браво братче, ти танциваш великолепно, точно така, давай. Похвалата идваше независимо как си мърдах краката и кавото и да направех то винаги беше “точно така”. От това време ми остана вкусът към непринудения и весел салса купон. В крайна сметка не е толкова важно какви врътки правиш, а дали се забавляваш, а аз се забавлявах наистина. Основните латино фиести се провеждаха в Студентски град. Там живееха преобладаващата част от латиноамериканците в София, а също и много други общности на студенти от различни страни, от които най добре познавах сенегалците и етиопците. Тяхната музика беше много близо, почти идентична със салсата и те по правило танцуваха доста добре. Купоните се организираха или в малобройните по онова време заведения или в читалните в студентските общежития. Като казвам организираха, преувеличавам, защото достатъчно беше 5 човека с един касетофон и няколко бутилки да се съберат в някоя читалня и много скоро на мястото бяха дошли поне още 15 човека от всякакви националности, които се чувстваха повече от поканени и танцуваха, пиеха, сваляха “колежки” и се смееха. Като че ли смехът беше основната характеристика на тези фиести. Наложи ми се да науча испански за да разбера какви са тези постоянни латиноамерикански поводи за непринуден смях. Освен тези полу-спонтанни изяви имаше и други, малко по - официални, на които обаче доброто настроение и купона също не липсваха. В две поредни години 1988 и 1989 колумбийската група, състояща се от около 25 човека организираше в Икономическия униварситет латино карнавали с участие на почти всички землячески организации на студенти - чужденци. Така можах да видя никарагуански фолклорни танци, танца на миньорите от Южна Африка и много други изпълнения, като след артистите естествено всички се включвахме в салса дансинга, който никога не оставаше празен. Моята приятелка Марсела, която беше дошла от Колумбия за да учи скулптура в Художествената Академия ми показа как се танцува колумбийска кумбиа. Репетирахме за един от тези фестивали няколко дни. За съжаление аз така и не схванах точно какво трябваше да изиграя, така че нашето участие пропадна. Запомних като един от най-веселите моменти на студентския ми живот и едно празнуване на 8 декември, мисля, че беше 1987 г. Организатори бяха няколко унгарски студента /Алекс, Виктория и други/, които успяха да сформират група от около 50 човека за празнуване на студентския празник на една хижа в Стара Планина. Сутринта, преди качването на автобуса, трябваше да минем през тяхната стая, за да натоварим в раниците си закупените продукти за празника. Групата включваше африканци, араби, латиноамериканци, българи, 10 унгарски студента и дори двама поляци и една украинка. Разпределихме по раниците неизброимо количество бутилки с джин, Слънчев Бряг, бира. Като храна за два дни унгарците бяха закупили единствено пакети със спагети, 10 глави лук, една буца сирене и няколко парчета телешки салам. Излишно е да уточнявам, че почти всички бяхме фенове на латиноритмите и това беше основната музика, която се слушаше и танцуваше от всички. Пристигайки в Ботевград, поехме по някакви планински пътеки и сред 5 – 6 часа преход пристигнахме в някаква мизерна и студена хижа, с голяма помещение за столова и съответно за купон. Хижарът, един скромен и дъбър човек се зае да приготви нещо за хапване от своите запаси, а останалите се включихме активно на дансинга и в наздравиците. Както винаги, купонът стана от само себе си. Хората забравиха за битовите неудобства и доброто настроение, шегите и закачките преливаха извън дървената барака, която ни служеше за столова, дансинг, кухня и дори спалня за някои попрекалили с коняка танцьора. Един арабин, когото всички наричаха Джовани, защото се представяше за италианец сготви в един казан всичките спагети “ал диенте”. И това беше почти единствената храна за следващите 16 часа. На другата сутрин Алекс и Виктория ходиха някъде и се върнаха с една овца, вързана на връвчица. Бяха я купили от някакъв овчар наблизо. Разгоря се спор - как да се наготви овцата; дали да се завърти на чеверме на двора, което би довело до несигурни резултати или да се опече във фурната на хижаря. Надделяха прагматиците, които искаха и да хапнат агнешко, а романтиците, които държахме на чевермето слязохме до кръчмата на близкото село за да продължим купона там, докато другите се занимават с прозаичното приготвяне на печена овца. След два дни веселби се наканихме да си тръгваме. Хижарят, който също бе въведен в началните стъпки на салсата въобще не искаше да ни пуска, и предложи да останем докато всички запаси на хижата от храна и напитки бъдат изчерпани, но трябваше да се връщаме за нови купони в София. Когато се връщам към тези години, не мога да не спомена и за големия латино – бохем подвизавал се близо 9 години на Софийската сцена Хайме Пинеда Кастро или Хаймето, както го наричахме приятелите му. Хаймето беше едно слабо, високо момче, с руса къдрава коса и сини очи, за което въобще не можеш да предположиш, че е костариканец. Беше научил толкова добре българския и го говореше абсолютно свободно, така че хората разбираха, че е латиноамериканец само ако той им кажеше. Хайме беше дошъл в България да учи флейта в Консерваторията и успя да завърши, макар че основното му занимание беше да купонясва, да пие, пее и свири на китара по купони на разни девойки и да ги омайва с драматичния си глас. Освен латино репертоара беше научил и доста български песни “за маса” и ги пееше на български без акцент, включително и на “цигански” диалект, когато изпълняваше репертоара на Тошко Колев например “Черно море, много сме добре” и т.н. Жените, особено студентките от провинцията, се лепяха за него на рояци и Хаймето добре си живееше. Беше много общителен и го канеха почти на всички купони в студентския и извън студентския град. Абсолютен развейпрах и бохем, животът му намираше смисъл единствено в китарата и в жените. Когато на човек му се искаше да купонясва, достатъчно беше да потърси Хаймето в 22 блок през деня и ако го открие, вечерта купонът беше сигурен. През 89 година Хайме и още няколко латиноамериканеца, Давид колумбиеца, Родриго чилиеца и Родриго никарагуанеца, започнаха да свирят пред Кристал латиномузика и да събират погледите на любопитните. По моя информация това беше и едно от първите улични изпълнения на латинопарчета в София. Искам да напиша и за един друг българин – голям приятел на Латинска Америка и на латино студентите през онези години в София. Иван Стоянов. Беше се сприятелил основно с колумбийците Мария, Иван, Давид, които бяха живели известно време в апартамент, който родителите му даваха под наем. Иавн беше син на проф. Сашо Стоянов от Витиз, лека му пръст, и макар да имаше някои здравословни проблеми винаги беше готов за купон. В апартамента на родителите му в Мусагеница се събирахме на кулинарно - музикални вечери, които прерастваха в денонощия. Изучаваше кечуа, испански и четеше всичко което му попаднеше за Латинска Америка. Купоните при Иван бяха по спокойни и по “философски”. Докато няколко човека приготвяха в кухнята разни специалитети, предимно латиноамерикански, останалите слушахме музика, разговаряхме, танцувахме и въобще си прекарвахме доста добре. За съжаление всичко хубаво свършва рано или късно. С настъпването на промените през 1989 г. латиноамериканската общноств София започна лека полека да се разпръсква. Някои хора останаха до 93 – 94 г. Някои и до по –късно. Но основната част започваше да се връща по родните места, да си устройва живота в Европа, САЩ, Канада. Студентските години за мен и за повечето мои латиноамерикански приятели бяха приключили, българската държава не отпускаше вече стипендии. Всеки започна да се спасява както може и където може. Тъжното за мен беше, че хората с които бях свикнал да купонясвам и да се веселя вече ги нямаше. Обикалях като бездомно куче из Студентския Град. Навсякъде никнеха нови заведения, но в нито едно от тях не се слушаше салса. Чалгата бавно и постепенно, но безвъзвратно се налагаше като предпочитано забавление на млади и не толкова млади. В читалните вече нямаше фиести, или ако имаше, нямаше аз от кой да разбера. Така през една зимна вечер 92 или 93 не си спомням докато се шляех в Студентски град засякох съвсем случайно Уилис колумбиеца. Не ми беше от най – добрите познати, но се бяхме виждали по купони. Той беше с компания от още няколко латиноамиреканеца и българи и от него разбрах, че фиестата продължава, макар и много по ограничена и инцидентна. Пак отидохме на някаква фиеста в Студентски град. Все още имаше от старите латино муцуни, които се подвизаваха. Започнах да се виждам с тези хора и да бъде в течение къде какво става. Някакси като от нищото изскочиха Кънтри Клуба и Клуб 33 където ставаха вече комерсиални латино фиести. Появи се закратко и Анаконда. Започнах да купонясвам с нови хора, но нали музиката беше същата! Да, музиката беше същата, но хората се бяха променили. Почти нямаше вече латиноамериканки, с които да танцувам. На дансинга излизаха едни оперени стройни момиченца, които ме гледаха странно /този пък какъв е, при кой ходи да танцува, какви са тези работи, които прави/ и въобще не поддаваха на стъпките, които аз правех. Неусетно беше дошло времето на ШКОЛИТЕ и на школуваните танцьори и най – вече танцьорки. Тези момичета, за разлика от латиноамериканките, с които бях свикнал, танцуваха и правеха само онова, което ги беше научил техния учител, независимо, кой е той. Малките им и красиви, но ограничени главици възприемаха всичко останало, което не им е било показано от учителя като ерес. Нямаше как. В името на салсата и на купона се принудих и аз на стари години да тръгна на уроци. След като обиколих две три школи и видях за какво става въпрос разбрах, че имам проблем. Седнах и се размислих, какво да правя. От една страна е хубаво да научаваш нови неща, да се виждаш с хора, които също са запалени по салсата. От друга страна – учителите учеха курсистите, на всичко, стилове, стъпки, фигури и всякакви други неща, но не и на най – важното: а именно, че истинската латино фиеста е непринуден танц и общуване и няма толкова голямо значение, дали се въртиш 3 пъти или не, от значение е единствено непринудената веселба и докато на човек му е приятно да си прави някакви негови фигури, то най добре е да си ги прави, а не да се опитва да имитира учителя си, защото така вече не е той, а копие на друг човек. За мен салсата винаги е била начин да изразиш танцувайки /независимо колко добре го правиш/ радостта си от живота и собствения си темперамент. Затова обезличаването и стандартизирането на фиестата по време на курса и вечер в салсотеките като Ялта, Червило, Сити, Клуб 33 и други ми се стори отвратително. Не се чувствах на мястото си сред тези хора. Това не беше истинската фиеста, на която бях свикнал, а някакво бледо нейно подобие. Имаше и още един проблем: повечето от дамите в тези курсове не знаеха едно много основно нещо, а като че ли и учителите не им го казваха достатъчно често: салсата е танц, който се играе от двама / мъж и жена/, като кавалерът е този, който води и направлява танца, а дамата го следва. Не е толкова важно да се въртиш и да правиш фигури, важното е душата да танцува, не само тялото. Абсолютно задължително е двойката да се гледа в очите по време на танца, не в краката или на страни или в тавана. Много често ми се е случвало да танцувам с дама, която гледа на къде ли не, само не и в партньора си. За щастие в последните 1-2 години нещата като че ли се промениха към по-добро. Разнообразието на школи, учители и танцуващи предопредели по разкрепостеното и свободното отношение между хората и излизането извън догмата на “така каза или направи еди кой си”. Купонът, който течеше и продължава да тече в Салса + и още няколко места се оказа ако не същият то поне много близо до този който познавах като студент. Нещо повече. Миналата седмица се върнах от Испания където посетих няколко салсотеки в Аликанте и Мадрид и смело мога да заявя, приятели, че фиестите там бяха доста по “бледи” от нашите и като музика и като танц и като настроение. Тези години, за които сигурно вече ви омръзна да четете няма да се върнат, но радостното е че тогавашното латино - салса общество се трансформира в българско такова. За Нова Година ми бяха на гости двама колумбийци, с които тогава купонясвахме заедно. Заведох ги в Салса + и останаха изумени от танцьорите и от средата. Действително развитие на салса – културата има и предполагам ще има още по-голямо, тъй като това е музика, полезна за здравето и извор на добро настроение. Единствено ми е малко криво поради факта, че аз и останалите хора от тези години вече не сме по на 25 и кръшните ни тогава снаги леко са се позакръглили. Какво да се прави – това е живота, включително и за салсеросите. |
|
| Last Updated ( неделя, 19 ноември 2006 ) |